Интервюта

Емоционалната интелигентност

Девапат, 21 април 2004, Културен дом ‘Красно село’, София

“Секс” – самата дума предизвиква някакви емоции. Мога направо да “чуя” това – изведнъж тук става много спокойно. Всички спират да дишат. “Не, не, не и аз!!” И ставаме много официални. Преструваме се, че не сме животни. Ние сме “човешки същества”. Всички тук сме животни – от една страна. И ако приемем, че сме животни, можем да станем и богове. И в това пътуване от животното към бога се срещаме с нещо много интересно. То се нарича “емоции”. Това е нещо, което излиза от нас. Нещо, което иска да излезе.

Като бях малък, обичах да си играя. Това означаваше да прескачам огради, да играя футбол, да скачам, да тичам. Едно нещо помня най-добре. Винаги крещях, винаги имаше сълзи, имаше смях, имаше много щастие - защото не знаех какво означава мислене. Просто обичах да играя и нямах контрол върху емоциите си. Това беше едно красиво пространство. Като гледам снимките си от детството, забелязвам, че по-късно съм станал малко по-сериозен, когато съм се научил как да се държа прилично. “Човек не вика на масата.” “Не се смей! Животът е сериозен!” “Защо плачеш, престани да плачеш!! Не е толкова зле.” Всичко емоционално трябваше да се потиска, за да има нещо като повърхностен мир. Но както знаете от собствените си семейства, това не трае дълго. Скоро бащата започва да крещи, майката - да плаче. Вкъщи се случва някаква драма. Децата също започват да крещят, бащата вика още повече, и т.н. Но не е нужно това да е така.

Най-ужасният ден в годината за мен беше Коледа. А това е ден на любов и мир. Цяла сутрин – скандали. Родителите са ядосани, всички са стресирани. Следобед всички са изтощени. Има малко покой, и накрая получаваме подаръци. Един час по-късно: “Защо получих влакче, аз исках колело като брат ми!!” Сравняваме подаръците и отново същата драма. Ад! Емоции след емоции.

В тези години аз избягах в спорта. Тичах, играех футбол, баскетбол, плувах – всякакви видове спорт, за да раздвижвам енергията си и да мога да крещя понякога. Не знаех тогава каква е причината за цялото това напрежение, което се отпускаше по този начин, но сега знам. И ако сте ходили на мач, знаете за какво говоря. Хората крещят като луди, защото има толкова много емоции в тях, с които те не могат да се справят цяла седмица.

Спортът спаси живота ми. След това дойде време да вляза в университета. Исках да разбера човешкото същество малко по-добре, затова учих медицина. По същото време започнах да изучавам жената, защото търсех живот, а не болести. В медицината се учат главно болестите, а не как да останеш здрав, как да се наслаждаваш на енергията си, на тялото си, на секса. Виждаш винаги отрицателната страна. И когато учиш медицина, изучаваш всички тези болести и изведнъж се разболяваш от тях в главата си. “Може би сега са ми възпалени дробовете.” “Може би е нарушено сърцебиенето ми.” “Сигурно съм хванал рак на стомаха.” “Понякога имам чувството, че ще припадна. Това трябва да е епилепсия.” Цялото това познание задейства нещо у вас.

Но това не беше онова, което търсех. Исках да живея и да открия как да живея по-добре. Тъй че трябваше да направя личните си изследвания – в своите връзки, в групите, в които ходех, терапиите, които разглеждах. Това, което разбрах в този момент е, че емоциите са свързани с много от нашите проблеми, защото са свързани с тялото ни. Те са някъде между тялото и ума.

Веднъж ми попадна една книга по китайска медицина и веднага разбрах какво се случва в дробовете, защо се свиват дробовете – защото държим в тях тъга. Тъгата е свързана с дробовете. Когато сте тъжни постоянно, обърнете внимание какво става с дробовете ви.

Видях много жени на средна възраст, особено когато работех в хирургията, с много силна болка в корема. Те имаха камъни в пикочния мехур/жлъчката – нещо, което е било течно, се е втвърдило. Тогава прочетох, че пикочният мехур/жлъчката, черният дроб са свързани с гнева. Единственият лек за такива хора била операцията. След това се прибирали вкъщи и виждали, че имат проблеми със стомаха. Това също е много свързано с гнева – неща, които не можеш да смелиш.

Също и червата, проблеми с червата, запек. Това означава, че нищо не излиза, нищо не се движи. Не само, че не ви работят добре червата, но и че не можете да смелите емоциите си - вече сте така претъпкани. Всичко стискате и не пускате лайната. Държите ги вътре.

Сърцето – то е свързано с щастието. Но какво се случва, когато винаги трябва да си щастлив? Преструвате се, че сте в добро настроение. Бум!! – получавате сърдечен удар. Винаги сте под стрес. Така нареченото щастие, за да сте винаги отгоре, като един мениджър, той винаги трябва да е във форма, да изглежда добре - не защото наистина го чувства, но трябва да се преструва, че всичко е наред.

Днес има и други проблеми, наричат се алергии. Знаете ли какво е това? “Аз съм алергичен към… ТЕБ!!” “Аз съм алергичен към въздуха.” “Аз съм алергичен към тревата.” “Алергичен съм.” Зад тези алергии стоят психосоматични истории, емоционални истории. Виждал съм много хора, които като удрят възглавница, и след това алергията се отпуска. Странно!!

Освен това има хора, които години наред се влачат притеснени, депресирани, страхуват се, и вече нищо не излиза от тях. Те се свиват в себе си. Какво получават те? Нарича се рак. Животът се свива. Това има изцяло емоционален фон и причина.

Когато взех в ръцете си тази книга по китайска медицина, започнах да разбирам всички тези неща, които виждах в болницата. Емоциите са свързани с вътрешните органи и те могат да ни разболеят. От друга страна, както си спомням от детството си, те могат да ни направят и щастливи, свободни. Защо ви харесва да да имате деца в къщи? Да, от една страна, за да изпълните дълга си като жена или мъж, но една друга причина е, защото те са толкова живи, толкова свежи и имат толкова много повече енергия от нас.

Веднъж направили едно изследване на малко момче и на голям атлет, за да видят кога ще се изтощи детето. Познайте какво се случило. След три часа атлетът вдигнал бялото знаме, “Съжалявам, трябва да си почина!”, а детето викало: “Чичо, чичо, нека да продължаваме!!”

Малкото дете има толкова много енергия и причината е много проста - то не пропилява енергията си за потискане на емоциите си. То все още живее от корема, който е много свързан с нашите емоции, и постоянно се зарежда с нова енергия. Когато ни възпитават, че емоциите не са хубаво нещо, ние затваряме и стягаме корема си – или като ходим на фитнес, или като преяждаме и ставаме с огромен корем, и това слага много голямо напрежение върху корема ни. От този натиск енергията ни скача нагоре в главата. Тогава през цялото врее мислим и контролираме. Това е денят, в който се изплашваме от нашите емоции. Започваме да се страхуваме, че те могат да излязат навън. Първият страх е, че ако покажа себе си и колко много емоции имам, всички ще си помислят, че съм луд и ще ме накажат. Тъй че, всеки се опитва да потиска и задържа емоциите си, но постоянно има това напрежение там. Тогава говорим ли говорим, мислим ли мислим! И накрая не можем да спим. Това може още да не е станало в България, но в Америка има толкова много мислене, че хората вече не могат да спят - 50% от хората имат проблеми със съня. Коремът се напряга все повече, страхът от емоциите все повече се засилва.

Проблемът е, че когато живеете в това пространство, вие несъзнателно ще започнете да предизвиквате ситуации, в които емоциите да започнат да излизат. Обикновено това става в семейството, във връзките. “Защо каза това! Мразя те! Ще те убия!” И всъщност, най-много убийства се случват в браковете. Изведнъж там се появява импулсът и човек не знае как да се справи с това, той е в пълно безсъзнание. Обратното е ролята на жертвата. “Как можа да ми направиш това! Никога няма да мога да ти простя!” И се самоубиваш. Насочваш всичко срещу себе си само защото не знаеш как да се справиш с емоциите си.

Трябва да намерим някакъв начин - и да ни харесва, и да не ни харесва… Всеки се страхува от това, защото сме се научили, че не бива да бъдем емоционални. Само една емоция е позволена – любовта. Това е така, защото ни е нужна любов, за да изживеем секса. Повечето от нещата, които наричаме любов, са сексуално оцветени. Цял живот сме се учили, че трябва да обичаме - родителите си, партньора си, децата, Родината, но никой не ни е казал, че трябва да обичаме преди всичко себе си. Този човек е забравен! “Аз обичам страната си, обичам света, обичам Бог, …. ами аз самия??” Този човек е забравен, затова има толкова много войни по света. Трябва да обичаме себе си, но това е опасно. Това, например, означава, че трябва да приемем емоциите си. Един от първите уроци, когато започнем да приемаме емоциите си е: “Не е само любов това, което изпитвам към теб. Аз също така те мразя. Наистина те мразя. Никой не ме подлудява така, както ти!” Любовта и омразата, например, в нашия свят винаги вървят заедно. Ако се опитате да потиснете омразата – “Аз само те обичам и никога не бих могъл да те мразя, и ще те обичам завинаги!!”, в този момент спирате да живеете. И нямам предвид, че трябва да убиете другия, нека това да е ясно, не казвам, че трябва да скачате на другите хора. Имам предвид, че трябва да се научим да приемаме и след това - да се справяме с емоциите си по един социален начин. Повечето връзки, които съм виждал, в които има проблеми, се разрушават, защото партньорите не знаят как да се справят с гнева си. Те го преглъщат и това ги прави невротични или болни, или нараняват другия. Директен начин на нараняване е да набиеш другия, да го убиеш, а по-хитрият начин е да станеш осъждащ, критикуващ, да започнеш да унижаваш другия – това наричам “студен гняв” и той е много по-разрушителен от директния гняв. Така другият започва да чувства, че не е достатьчно добър, че е лош.

Любовта и омразата вървят заедно. Ако можем да приемем и двете страни, ще имаме много по-спокоен живот. По същия начин са свързани страхът и болката. Повечето от нас се страхуват. Най-малкото, когато сме в самолет и той падне малко надолу, тогава се появява страх. Но ако не можем да приемем страха и не знаем как да работим с него, ние засядаме в него, дори и вече да не го усещаме. Той започва да ни се трупа на раменете и там усещаме много болка. Тази болка е от стягане на раменете, където държим хроничния си страх – че нещо може да се обърка, да излезе извън контрол. Ако вдигнете раменете си и ги стегнете, ще усетите страха. Всички емоции са в нашето тяло.

Има различни типове тела – страхуващ се тип, ядосан тип, тъжен тип, щастлив тип. Просто всеки малко засяда в единия или в другия край. Това показва, че емоциите имат невероятно голямо влияние в нашия живот. Това е така просто, защото те са естествени, но с наша “помощ”, те излизат от баланс.

На мен повече ми харесва да говоря за емоционална интеграция или емоционален баланс, отколкото за емоционална интелигентност, защото за мен интелигентността идва от емоционалното равновесие. Ако някой вечно е заседнал в страха или гнева, или в плача, това не е много интелигентно. Той засяда по средата на пътя, някъде по средата на мозъка. Представете си, че имаме 3 или 4 пласта мозък. Първият, основният, е там, където се задействат дишането и напрежението – мозъкът на влечугите. Този мозък е изцяло на нивото на оцеляването, като животно. Там познаваме само болката или удоволствието, свиването или разширяването. Когато нещо не е наред се свиваме, когато е наред - се разширяваме. Това са най- простите биологични движения.

В следващото ниво на мозъка се появяват емоциите. Това е мозъкът на бозайниците, на по-висшите животни. Когато станем социални, имаме нужда от емоции, за да се хармонизираме с останалите. Това е вид език, чрез който комуникираме без думи.

Третото ниво е мисленето. Между най-базовото жизнено функциониране и мисленето се намират емоциите. Те са някъде по средата. И сега си представете, че заседнете там. Това влияе върху целия мозък във всички посоки. Базовата ви биология не функционира добре - ако спрете чувствата си, това означава, че трябва да спрете дишането си. А от друга страна, и мисленето ви не е много добро, рефлектирането върху нещата страда. Мислите по същия начин, но нямате творческа нагласа. И вижте света, дали е много творчески начина, по който живеем? Светът е загубил интелигентността си, защото емоциите са потиснати. Дали е много интелигентно да се влезе във война? В това няма много смисъл. Не се преценява ситуацията, а се действа от идеологическа гледна точка, от позицията на някаква система от вярвания. Гневът излиза навън много индиректно. Какво ще кажете за хората, които всеки ден излизат пред някаква аудитория и говорят гневно? Това е езикът на повечето политици. Какво правят те там? Дали това е любов или състрадание? Това изглежда доста гневно. Те дали знаят наистина какво правят? Унищожават природата, не намират интелигентни начини да живеят заедно с другите, да създават работа за всички по такъв начин, че никой не е твърде стресиран. Имаме всякакъв вид машини, всички можем да живеем като вършим половината от работата, която вършим, но нямаме достатъчно интелигентност да ги използваме. Защото емоционалната част на нашия мозък е замърсена и блокирана. И накрая последствата са злоупотреба с наркотици, насилие и т.н.

Така че, ако не можем да релаксираме емоционалния си мозък, ние нито имаме здраво тяло, нито създаваме живота си по един здрав начин. Това е нещо много просто. И на всичкото отгоре, не сме в състояние да достигнем до нивото духовния си мозък, защото духовността се нуждае от едно нещо: от страшно много енергия. Като просто вярвате, не можете да станете духовни. Вярването е спиране на духовността. Зад вярването има страх: не се доверяваш на живота, а имаш нужда от вяра, за да се чувстваш в безопасност.

Така че, духовният живот се нуждае от невероятна енергия. Само тогава той може да се отвори. Ако искаш да отвориш една метална врата, а си изгубил ключа, необходима ти е огромна енергия, лазерен лъч например, за да прогориш дупка.

И ние се нуждаем от невероятно количество енергия, за да отворим духовните си врати. Затова, ако блокираме енергията по средата на мозъка си като потискаме емоциите си и не знаем как да ги накараме да текат, интелигентността ни е изцяло блокирана. И затова през последните 20 – 30 години започнахме да работим с това, да освободим напрежението, което имаме около нашите емоции. Освобождаване означава намиране на начин да бъде изхвърлено това напрежение, което идва от възпирането на емоциите и отново да започне едно естествено пулсиране. Това не е най-лесното нещо, защото то означава по един драматичен начин да се изправиш с лице към себе си и да си признаеш: “Аз съм ядосан. Понякога съм толкова ядосан, че мога да те убия.” Да си признаеш: “Имам толкова много натрупана болка в себе си, преживял съм раздяла или някой ме е наранил. Понякога ти ми напомняш това и започвам да плача. Това е все още в мен, не е освободено. Това означава, че има 1001 ситуации, в които изпитвам страх, като всъщност най-вече се страхувам от хора, които се приближават твърде много до мен, макар и да искам те да се приближат.”

Но можете ли да отидете при някой, когото харесвате и да го прегърнете по един естествен начин? Не, вие ужасно се страхувате, а няма причина за това. Просто имате толкова много идеи – другият може да си помисли, че това е сексуално, че искате нещо от него и т.н. Но от друга страна си представете, че ако ви е самотно, можете да отидете при някого, макар и да не го познавате, ако просто ви изглежда дружелюбен, и да го прегърнете. Може би ще заплачете, може би ще закрещите, може би ще треперите от страх, но след известно време тези емоции ще бъдат освободени и ще се отпуснете. Така правят децата. Когато е изпълнено с някаква емоция, детето тича при мама, гушва се в нея, и след известно време се успокоява.

Можете да си направите един експеримент като например хванете за ръка човека до вас и го погледнете в очите. Това докосване ви прави малко по-уязвими. Точно с това се срещаме, когато се вгледаме в емоциите си; когато докоснем някого, излизат някакви чувства. Първото нещо, което правим е, че спираме да дишаме, за да бъде всичко под контрол, или се стягаме като американски президенти. Подобно докосване би могъл да е един жест на приближаване – “Аз ти се доверявам, ти ми се доверяваш, аз те усещам”, обаче ние го правим като роботи, за да не би случайно да усетим нещо.

Преди сто години лекарите просто са докосвали ръката на пациента си и са поставяли диагноза само като са държали ръката на човека. Ръката отразява емоционалното ни състояние. Ако е топла, това означава, че има доверие. Ако е студена, обикновено има някакъв страх. Ако студена пот – още по-лошо. Ако е доста топла, тогава е сексуално. Така че в самия този контакт има толкова много комуникация без нито една дума. И това ме свързва веднага с мен самия. А направено по другия начин, то е толкова защитно, не се случва среща. Това е по-скоро като да хванеш ръката на другия, за да не може той да извади оръжие.

Тъй че представете си как това може да промени нашия свят. Излизате от апартамента си и прегръщате някого. И ако сте тъжни, можете да заплачете. Защо да не живеем един по-лесен и красив живот?

Обаче виждаме и знаем, че не е толкова лесно това да се направи. Точно затова започнахме да създаваме медитации и упражнения, където можем да се научим да освобождаваме емоциите си, вътрешния стрес, който може да ни разболее, както казах в началото. Така можем да излезем навън и отново да бъдем отпуснати и обичащи.

Например: “Мразя приятелката си и имам всяко основание да я пребивам! Тя наистина ме ядосва!”, и естествено всеки си мисли, че имам право да се ядосвам и да я бия. Не, това, което е станало е, че тя е задействала моя гняв, който си нося като бомба със закъснител, която изведнъж гръмва. Но вместо да се стига до този горчив край, когато тя се опитва да ми отвърне на удара и трябва да се разделим, примерно има медитации, които можем да правим, ако сме твърде ядосани, или твърде тъжни, или твърде емоционални. Дишаме и започваме да удряме въздуха, представяйки си когото си искаме, удряме възглавничка, след това раздвижваме енергията като скачаме или танцуваме, и накрая се чувстваме отново релаксирани и можем да се приберем вкъщи като отново изпитваме любов към приятелката си. Няма нужда да се прави голяма история, голяма драма от това, то е един вид емоционална хигиена. Ние си мием зъбите, чистим тялото, косата си, но на никого не му хрумва да почисти емоциите си, а това е поне толкова важно, колкото да мием тялото си.

Това е за мен да се живее интелигентно. Да можеш да прочистваш свръх емоционалното натрупване, защото емоциите са просто реакции към външния свят и ако ги потискаме, те стават твърде силни, стават несъзнателни, и тогава започваме да нараняваме другите или себе си. Човек, който е твърде емоционален смърди, защото това влияе на тялото. Той влиза в една стая и всеки може да го усети. Така може да създадем около себе си нещо, което не искаме да създаваме. Искаме хората да ни обичат, да ни разбират, да работят с нас, но ако влезем в една стая и сме много “напушени”, надъхани: “Всички работим заедно, за да разрешим проблема!!”, всички започват да се страхуват, за да не кажат нещо погрешно и ние да експлоадираме.

Така че, имаме различни медитации, за да можем да освобождаваме емоциите си, да се успокоим. Например като издишваме дълбоко и използваме въздишка, така освобождаваме напрежението, и с него се освобождават и някакви емоции. Дишането е главния ключ. Ако знаете как да дишате, значи знаете как да живеете живота си.

Какво прави някой, който играе в операта, в театъра, във филми? Той издишва, за да може да провокира емоцията. Ако си дишам нормално, това не ме прави ядосан. Но ако дишам с “хъс”, с едно “горещо” дишане, мога веднага да усетя гняв. Ако искаме да работим с гнева си, толкова е просто! Усещаме някакъв гняв, искаме да го изкараме, отиваме в стаята си и започваме с това “горещо” дишане.

Сега да отидем в страха. Той е едно много плитко, повърхностно дишане. Почти не дишаме. Вдишваме и задържаме част от дъха си вътре, и тогава ще разберем какво е страх. Това може да ви е много полезно във всекидневния живот. Когато забележите, че нещо ви отнеме дъха и започнете едвам да дишате, можете да го промените много лесно – просто издишвате дълбоко.

Същото е и с тъгата – хлипане, едно непрестанно издишване (всяка жена познава това, защото това е нейния начин да бъде ядосана на мъжа). Това, обаче, може много лесно да премине в гняв. Много от нашата тъга не е тъга, а е гняв, защото е по-приемливо да си тъжен, отколкото ядосан.

Как можем да се накараме да изпитваме любов? Може да се създаде атмосфера на любов чрез едно бавно меко дишане.

Всеки може да направи това – всичко зависи от това как дишаме. Това, което виждате тук е, че аз го правя съзнателно. Когато зная как съзнателно да работя със своите емоции, те не могат да ме връхлитат, да ме заливат, аз не мога да нараня себе си или някой друг. А тази съзнателна работа може да стане, като работим с дишането си. Тогава разбираме нещо, което индийските мистици винаги са казвали: животът е игра. Можем да играем живота си просто като играем с емоциите си. И когато можем да играем с емоциите си, ние вече не сме техни роби. Вече не е нужно да се страхуваме от тях – когато е необходимо, можем да ги освободим и можем да помагаме на приятелите си да правят същото. Тогава голяма част от нараняването, което си причиняваме, вече няма да е нужно. И може да се види, както когато говорих за мозъка, че това ни хармонизира. Тогава идва този момент, в който просто виждаме емоциите да идват и да си отиват, и вече не се страхуваме от тях - те са се появявали в нашия живот хиляди пъти и вече не ни интересуват. По един естествен начин загубваме интереса си към емоциите. Това означава, че започваме да се отпускаме, да се успокояваме и когато тази релаксация се случи и цялата тази енергия от емоциите е свободна, тогава можем да израстнем в духа си. Това е, което виждаме в Буда, в Ошо, в един Зен или Тао учител – тези хора са толкова отпуснати и спокойни, нищо не може да ги изкара извън равновесие. Там се е случило емоционалното равновесие. Не се хаби повече енергия за контролиране на емоциите, те просто не са вече интересни, има нещо много по-интересно. И това са хората, които са навлезли в светлината. Но е нужна тази енергия, това съзнание. Нужно е да разбираме себе си, да намираме начини да играем със себе си, така че в социалния си живот да сме любящи и спокойни.

По някакъв начин това е смисълът на нашата групова и медитационна работа. Активни медитации, активни упражнения, активно дишане, за да се балансират нашите емоции, да релаксираме емоционалното ниво и малко по малко да израстнем в духа или в покоя – може да го наречете както искате.

Библиотека

Музика

Медитации

Водени Медитации

Беседи

Тематични беседи

Интервюта

Електронни книги